Краят дойде, та се не виде

Света свърши, да живее света!

Близо една година шум бяха необходими на журналята за да се пощури цялата планета с един недовършен календар, издялкан на парче скала от Маите. Защо е недовършен, можем само да гадаем, по-важното е че края дойде, та се не виде.

 До какво доведе тази масова психоза? Завъртяха се огромно количество пари покрай тениски, плакати, комплекти за оцеляване (какъв край на света ще е ако се оцелява с дъждобран, нож и кибрит!?). Новинарите грижливо и с усмивка напомняха на всички злокобната дата 21.12.2012 ежедневно. Заведенията моментално организираха "празнувания" на края на света, та да си похарчат хората парите "като за последно", тарикати предлагат на жени "като за последно". А всъщност, повечето хора отидоха на работа както всеки божи, работен ден и утре ще се усмихват тъпо, когато говорещите глави от екрана им "съобщят" че краят се е "отложил" за неопределено време. 

Дали защото хората обичат да ги плашат, или просто някой "отгоре" се опитва да отклони внимание към някакви митове,  факт е, че явлението е налице. Друг факт е, че вече глобалното зло "тероризъм" взе да писва на хората със своята неопределеност и може би някой е решил, че "край на света" е доста по-добро глобално зло, което да плаши мало и голямо. 
Каквато и да е причината за този измислен край на света, важното е, че всеки може да си го ползва за удобно извинение да направи каквото му душа иска.

И накрая вица с Чък Норис по повод края на света: "Ще ми бъде скучно без вас". :)

Можем ли пак да се съединим? (2012)

снимка: unnamed_ 

Съединението, както може би знаете, е историческо събитие, което е от особено значение за днешна България. Но вместо да ръся мозък, да преписвам от някой учебник по история или направо от Уики-то, предлагам да помислим над въпроса: "Можем ли пак да се съединим"?
Да, две хиляди и дванайста година е, пак е 6-ти септември - та можем ли да се съединим? Можем ли да посочим някаква обща, всенародна цел и барем половината от назоваващите се българи да я подгоним? Ама не с "Лике" или (очевидно) безполезни групи в книгата с лица, а с някаква реална дейност.
Но вместо това, хората, които нямат пари работят извънредно и на празника, защото когато почиваш, освен че не изкарваш пари, имаш време да харчиш повече. Хората, на които им е по-широко около врата - още в сряда се изнесоха по морета и балкани на цаца и кебапчета.
 С други думи - никой не смее да жертва и малкото, което има. Всеки поддържа настоящето с надежда, че от само себе си "ще дойдат по-добри времена" и чака поредните стотинки увеличение със свито сърце. Напоследък се наблюдават някакви опити за организираност на българите, но те или са омаскарени от една политическа сила или възседнати от друга. А най-модерно е със силната помощ на все по-долните телевизии, фактите да се изкривяват до неузнаваемост. Особено ефективно е мятането на медийни бомби от сорта на: закон за ограничаване скоростта до 30км/ч., закона за целогодишно включени къси светлини, разни уж криворазбрани посягания на светила като Ботев и Левски, разтръбени моментално във фейсбук и в новините. Всички те затормозяват допълнително и без това изтормозените ни мозъци, които са заети с мисълта как да платим 200лв. осигуровки при 500лв. заплата.
Сега хората са разединени и всеки дърпа чергата към себе си, съсредоточен във физическото си оцеляване. Дали ще успеем някога да се съединим отново, остава да изчакаме и да видим. А междувременно, може да вземем да направим НЕЩО, което да ни спести чакането.

6-ти септемви е българи! Съединявайте се!

До Спирит и назад

Да отидеш на Спирит ъф Бургас си е цяло приключение. Ето как го видяха моите очи - без да съм спонсориран, без да хваля или плюя необосновано:

Пристигнахме (аз и един приятел) рано в зарана към 5 сутринта след цяла нощ гърчене в автобуса. След малко лутане из пустите улици стигнахме плажа. От техно сцената долиташе музика, а схванатите ни от път крайници, се отпуснаха от кеф в топлата морска вода. Слънцето се прозяваше още и след малко занаднича с едно око през облаците там, където небето и водата се сливат. Идилията бе пълна (приложен е снимков материал):

Бургаският плаж в 6 сутринта. В далечината още дънеше музика от първият ден на Spirit Of Burgas.

След плажа се прибрахме да се наспим, за да имаме сили за гостите на втората вечер - The Prodigy. Няма да изпадам в подробности какво означават и Korn и The Prodigy за мен. Само ще спомена че съм израснал с тяхната музика.
  След кратка обиколка на Бургас се запътихме към пропуските. Завързаха ни по една лентичка, опипаха ни за остри предмети и с тийнейджърски трепет се запътихме надолу по стълбите. А там ни чакаше масов спам. Не стига, че окото от плакатите на фестивала "Четящият човек" ме гледаше от всеки ъгъл, ами сега отвсякъде се втурнаха да ни бутат в ръцете какви ли не хартии, лентички, надуваеми неща, гривни, SIM карти и т.н. щуротии. Най-полезно от всичко се оказа програмата на събитието. Направена от здрава хартия, послужи за много неща: информация, веене с цел прохлаждане, седене и т.н.

А пъстротата на тълпата беше неописуема. От вечно усмихнати, хипи изглеждащи момиченца до дългокоси метъли с животинско излъчване. Приближихме джаз сцената. D.J.I.B.R.I вече надуваха саксофона, послушахме ги и след кратък престой там се запътихме към главната сцена. А тя беше огромна и всепоглъщаща. На нея се подвизаваха Panican Whyasker. Звученето им ми се стори малко странно, но го отдадох на това, че ги слушам на живо. Хората си седяха на пясъка и си пийваха в очакване на .. каквото са дошли да слушат. След това отидохме на сцената на Джак Даниелс за да чуем благоевградчаните от CUT OFF. Но преди тях имаше руска банда, която не беше спомената в програмата. Казваха се Пилигрим, свиреха и пееха добре, но ми се стори странно, докато музикантите да скачат като луди по сцената, вокалистът с бял панталон да крачи бавно и гордо, сякаш рецитира стихове. Завършиха с песента "Хищники", след което минаха и раздадоха безплатни дискове с албума си на публиката. Още беше светло и светлините почти не участваха, но въпреки това CUT OFF не спряха хардкор тупурдията си нито за миг. Феновете им се подканяха да се сборичкат, а нисичкият им вокалист кипеше от енергия и не спираше да реве с цяло гърло и да скача из сцената като пружина.

По някое време отидохме на главната сцена, защото бяхме решили да сме възможно най-отпред. Докато чакахме следващата група, ненадейно се натъкнахме на световният шампион по бийтбокс - Скилър. Малко се стресна в началото, но после с охота се съгласи на снимка.
Наложи се да изтърпим SUM 41. Казвам изтърпим, понеже колкото и да се напъвах, не успях да ги харесам или разбера. Ту започваха тежка свирня, ту хардкор набиване на барабани и после, ни в клин, ни в ръкав преминаваха в нежни, мелодични пасажи а вокалиста им дразнеше с гласа си. Затова пък, невръстните посетители на концерта (този път те наброяваха поне половината от присъстващите) им се радваха много. SUM 41 дори качиха няколко от хлапетата на сцената и едва ли не ги заставиха да се кълчат цял час в единия и край, като периодично ги наливаха с вода. На няколко пъти се обръщах да сверя своите впечатления. Зад мен почти никой не реагираше на музиката и хилядите лица гледаха безизразно. Само тук-там някой фен на групата пееше текста заедно с тях, а морският бриз носеше характерния мирис на трева. Накрая направиха кавър на We Will Rock You на Queen, та успях и аз да се покефя поне малко. Настана голямото чакане. Дългите 30 минути обаче отминаха като изтребител покрай нас. Прожекторите осветиха голям транспарант с надпис "How To Steal A Jet Fighter".

Сцената на The Prodigy секунди преди да се появят за втори път на Spirit Of Burgas.

 Започнаха с World's On Fire, но едва познах песента. Сякаш някой беше изял вокалите и изобщо средните честоти. На 5 метра от сцената баса ни размазваше, но останалото едва се чуваше. Затова пък жегата беше непоносима. Купчината потни тела заподскача в синхрон. През следващите няколко парчета започнаха да прехвърчат тела пред погледа ми. Някакъв тип, гол до кръста, се развилня и изпобута всички около себе си. След близко до сбиване положение, мигом го усмирихме, но вече беше успял да си разбие веждата или скулата, защото от там някъде му течеше кръв. Чудя се дали цицината на главата ми не бе причината, ама кой ти казва..
 Prodigy не спираха. Заредиха се новата Jetfighter, Omen. Изкефих се максимално на Spitfire. По едно време навалицата пред мен се разтвори сякаш и на пясъка остана едно хлапе с изцъклен поглед. Изпусна бирата от ръка и започна да повръща неконтролируемо на пясъка. Тълпата мигом го запрати в посока тоалетните, заровиха поразията с пясък и всичко продължи.

Горещината едва се понасяше. На сцената се появиха два маркуча и започнаха да ни поливат като домати. Това пощури хората от по-предните редици, където се намирахме и ние. Мокър до кости, в сос от собствена, 3-4 вида чужда пот и пръскащата по главите ни вода под нечовешките звуци на Продиджи, само на 5 метра от тях - безценно!

Осветлението не струваше. През 2010-а също бях на тази сцена, на същият плаж, на същата група. Тогава светлините можеха да те докарат до екстаз, а звука беше толкова добър, че можеше да ти се накъдри мозъка от кеф. Сега Максим и Кийт сякаш ги мързеше. Вместо тонове осветление и лазери имаше един невзрачен транспарант, а от звука се губеха доста честоти (не само пред сцената - обикалях и назад). За щастие бяхме в мелето и голяма част от минусите бяха компенсирани от атмосферата. Започна Smack My Bitch Up, а аз вече предвкусвах "бомбата". По време на женския вокал по средата на песента, Максим ни накара да клекнем. Вокала наближаваше края си, всички тръпнеха със затаен дъх, клекнали като първолаци, играещи на джуджета и великани. В последвалата секунда тишина, всички скочихме с вик Smack My Bitch Up, последвано от няколко киловатов бас удар. Еуфорията беше пълна. Размятаха се "потни коси и телесни крайници".
10-15 минути след Продиджи и 1-2 шишета вода по-късно, успяхме да се свестим и да се запътим към рок сцената за да послушаме Контрол. Имаше и една сцена, която никъде не беше обявена. На нея, всеки желаещ можеше да изпее избрана от списък песен с музика от жива група на истинска сцена. Един вид живо караоке. Беше доста забавно и имаше какви ли не изцепки. Оставихме плажа заринат в боклуци и изцедени се прибрахме към 3 сутринта.

Ден трети. След кратък плаж и стабилно хапване отново сме пред пропуските. Хората с тридневен пропуск явно бяха повече и пропускането им се забави. Веднага се появиха недоволстващи, които започнаха да освиркват проверяващите. Тогава се запитах: защо  ли българите не сме толкова задружни и когато повишават цената на бензина.. или билета...
Та 10 минути по-късно бяхме вътре, отново ни засипаха с 30МБ безплатен интернет мушнат в сим карта на Виваком, ДСК раздаваха надуваеми.."удрилки" или поне за това ги ползваха всички - да се бъхтят безболезнено по кратуните. Нисан раздаваха гумени гривни и стояха безучастно - дори не предлагаха да седнеш в някой от иначе лъскавите и новички нисани. Йегермайстер даваха ярки, оранжеви, хавайски "герданчета" ако си купите един шот от техния сироп за кашлица (наистина беше леден!). Момичетата на Марлборо не спряха да ме питат дали пуша - накрая чак се чувствах виновен задето не пафкам. Опитахме да ползваме 30-те безплатни мегабайта на Виваком - след кратка размяна на смс-и така и не капна нито мегабайт.
 Но стига подробности - да минем на основното. Поради забавяне изпуснахме Уикеда, но пък послушахме Funkallero и Funkamental (последните си бях почти чист метъл),  а след това и Q-Check заедно със Сърмата Хари. Безпорният им хит "Чакараци" ми допадна повече на запис, а не на живо. На рок сцената къртеха Downlslot и след тях Stop Stop, но там не се задържахме, защото на главната сцена се лееха инфразвуци като из ведро. На сцената имаше едно светещо C: и едно S. Голям екран се извисяваше над музикантите и скачащите по сцената. Музиката определено бе дъбстеп примесен с добре подбрани вокали. Погледнах програмата, а там пишеш "Chase & Status" При тази сила на звука и никакви прегради, които да го отразяват, през телата ни се провираха чисти синусоидални вълни от бас, които причиняваха приятно-лазещи мравки по гръбнака. "Мелодиите" бяха прости и леки, клиповете също и всички доста се изкефихме. Единственото, което не харесвам на дъбстепа е, че много бързо се уморявам да го слушам. Дали заради прекалено многото бас или поради друга причина, след 4-тото парче всичко ми се струваше еднакво.

 Голяма част от присъстващите знаеха кои са изпълнителите, знаеха песните им - въобще явно са доста популярни. Хубавото на такива фестивали е, че без да искаш се запознаваш с много нови  стилове и изпълнители, което определено обогатява музикалната култура на човек. Странното бе, че приключиха около половин час по-рано от предварително заложеното в програмата, та се наложи да чакаме Корн около 45 минути. Навалицата се поразреди и след дълго настройване на техниката (което ме обнадежди, че този път всичко ще е наред) се появиха KORN!

Korn къртят здраво на Spirit of Burgas

Започнаха с Divine, Predictable, No Place To Hide, Good God, които ме върнаха доста години назад. След тях, обаче последваха новите им, смесени с дъбстеп песни. Не ми харесаха още при излизането им и доста се помъчих да ги харесам. Имаше нещо, дето ме гъделичка, но не можеше стържещия бас на Munky да се замести от електроника. Просто "козата си сака пръч", както е казал народът. Въпреки красивата сцена наситена с екрани, след 6-тата дъбстеп песен се бях отчаял до крайност.
Точно тогава публиката изригна при първите звуци на Here To Stay, последвани от любимите Freak On A Leash и Falling Away From Me. Подивели от кеф, не спирахме да крещим текста и да подскачаме в ритъма. Една от детските ми мечти се сбъдна, а гласа на Джонатан Дейвис не трепна нито веднъж! За разлика от Продиджи, този път вокалите се чуваха добре. Последва Korn версия на Another Brick In The Wall и Shoots and Ladders, която започна с живо изпълнение на шотландска гайда, а по-късно премина в One на Metallica, на което хората реагираха с искрени викове от щастие. Got The Life - една от любимите ми песни бе следваща, последвана от малко невзрачно барабанно соло.
 Настана тишина. Публиката се опита да отгатне следващата, вероятно последна песен. Чуха се първите звуци на Blind. Спогледахме се с моя приятел, понеже от началото на концерта се надявахме да я чуем. Последва вик "I'M BLAAAAAAAAAIND!!" и морето от хора се разбушува! Няколко, изпълнени с живот, минути по-късно, разтърсен, потен, изморен, изтръпнал, щастлив, обезводнен, усмихнат и задъхан гледах как членовете на Korn (или KoЯn - както го предпочитате) хвърляха перца и палки на публиката от предните редици. Рядко съм оставал щастлив след концерт на любима група, но Корн го направиха така, че всеки си получи това, за което е дошъл. Отдалечавайки се от сцената, ни изпратиха с много забавен кавър на Freak On A Leash, изпят от Richard Cheese.
Цялата тълпа се пренесе по другите сцени, като множеството отидохме до рок сцената, където вече 20 минути Odd Crew се потяха над новия си албум. Пясъка пред сцената липсваше, а купчина полу-голи, дългокоси фенове се въртяха в кръг и не спираха да се блъскат като бичета. Васко се зарадва на новодошлите и не можа да опише колко драго му стана като ни видя. Парчетата от новия им албум са поне два пъти по-твърди и тежки от тези в първия, а те изпяха само една песен от него, докато бях там. Така и не дочаках прочутото дръм соло на Бонзи.
След кратка обиколка из останалите сцени забелязахме, че има електронни игри на Sega, които обаче бяха по 2лв. жетона(през 2010-а бяха безплатни), мини баскетбол, а джагите бяха заети нон-стоп. Раздвижихме се малко на сцената на "На тъмно" под звучни ремикси на Продиджи. Към 3 часа през нощта музиката спря. Почувствах се като дете, на което са му взели играчката. Само дето децата не дават пари за играчките си, а аз бях дал. Според програмата трябваше да има още музика докъм 6 сутринта, но явно Solar Dance Arena и 40-та лева, който трябваше да кихне човек за да остане до зори, са добър стимул да няма друга работеща сцена след 3 сутринта.

Така видяха очите ми най-добрия фестивал в България. Ако догодина организаторите успеят да поканят също толкова любими групи, запазят нивото на организацията и не са прекалено лакоми за пари - има голям шанс фестивала да стане още по-успешен!

Черният рицар: Възраждане (Батман)

Написал съм Батман в скоби, за да не си помислите, че става въпрос за някой рицар- негър. Имало едно време поредица от странни филми, в която неизменно присъствал един човек, облечен в черна гума, без каквито и да било специални способности, разчитащ единствено на милиардите си и на всякакви високо технологични оръжия.
Е, днес станах свидетел на уж последната част: Черният рицар: възраждане.

 Доста различен е от предишните филми за човекът-прилеп. За разлика от предишните части, тук има някаква връзка с предишния епизод, актьорът (Крисчън Бейл), играещ в ролята на прилепа, също е запазен. За съжаление в тази последна част сценаристите са решили да ни занимаят повече с душевните кахъри на Брус Уейн, а не толкова с нощното му превъплъщение. Благодарение на това, филмът е една разчувстваща драма примесена с лек романс и чак там накрая, забутан в дъното, лежи екшъна и си брои патроните. Поредицата никога не е блестяла откъм сценарии, но пък никога не ми се беше случвало да се прозявам на някоя от предишните части. Изпълнен е с множество ретроспекции към някакви минали моменти, за които никой от зрителите не е знаел нищо досега. Тук липсата на особени връзки между отделните епизоди играе лоша шега на създателите му, понеже всички сме свикнали да приемаме Батман-ите като агент 007 - всеки епизод е почти отделен филм.
 Това е и причината филмът да е натоварен със забавящи ритъма и утежняващи монолози. В тях,  главните персонажи се обясняват през половината филм като сгафил първолак пред класната си, опитвайки да разяснят подбудите си за своите действия. За съжаление филмът е пълен с бъгове и нелогични моменти, но за да не ви изям десерта, няма да навлизам в подробности. Някак през целия филм имах усещането, че това е крайно нелогичен и странен начин да се случат събитията във филма. Сякаш режисьора ги е намислил поотделно, навързал ги е в някакъв ред и е прекарал главните герои през тях като през индианско изпитание за възмъжаване.
 Има голям шанс филмът да се хареса повече на женската аудитория поради факта, че драмата превъзхожда екшъна. Като се добави и новата жена котка - Ан Хатауей, пъти по-малко наелектризираща от първообраза си - Мишел Пфайфър. Та докато Пфайфър има студен, лукав и мъркащ котешки поглед,  движи се като котка, мяука като котка, пие мляко като котка и въобще - си е котешка личност, то новата Селина Кайл е много по-питомно коте, което въпреки старанието си, не можа да прикрие НЕкотешката си природа. Но да,  кожените дрехи определено и отиват.

Основното, което ме дразнеше през целият филм бе гласа на главния злодей. След като проучих нещата, се оказа, че първоначално е имало оплаквания от зрителите на трейлърите, че гласа му е твърде неясен заради маската и не се разбира какво казва. Явно затова са "напомпали" звукът от гласа му (надвикваше повечето експлозии без да е повишавал тон!) и са го прекарали през някой софтуер, който сякаш му е предал гласа и акцента на Шон Конъри плюс едно дращещо звучене. Та през целия филм си представях  Шон Конъри зад маската, което не ми позволи да усетя лошотията на този уж голям злодей.

Черният рицар, сякаш не заемаше толкова главна роля във филма. Повечето екранно време бе поделено между второстепенните герои и Брус Уейн. Играта на Бейл си беше на ниво, но не блестеше с нищо. Липсваше и мистичността и неочакваните му появявания, обвити в мъгла, а през част от филма дори го даваха на живо по телевизията! Липсваше и усещането за присъствие на супергерой, какъвто трябва да е Батман. Сякаш нещо бе изпило силите му и в битката с главния злодей се биеше като баба.
Общо взето имаше доста моменти, в които всеки зрител би направил съвсем друго нещо ако беше на мястото на среднощния пазител на Готам. Поне три пъти си казах "хайде, изстреляй си едно от онези неща и край с лошите", той вършеше точно обратното.

Вероятно скоро няма да сме свидетели на по-добър Батман от Черният Рицар от 2008-а.

Само с "НЕ" не става

Това лого остана символ на безсилието и
слабостта на българският народ да наложи волята си

Цените на бензина и горивата като цяло отново се повишиха. Каква беше реакцията? Отговор: никаква. Групата във Facebook против безумното повишаване цените на горивата като описание е написала: "ГРУПА за общи приказки и вицове. И без това няма да се вдигнем на протест, поне да се посмеем". Българите масово се изтегляме към морето, което сме бленували цяла година. Ако случайно мернем новите цени на горивата - стискаме очи и се правим че ги няма, за да не ни развалят отпуската. Ако цената се задържи, скоро ще поскъпнат и всички услуги и продукти. Но вместо да се направи един сериозен протест като този за горите, българите отново ще се спасяваме поединично - кой с метан, кой с газ, кой в чужбина, кой с колело.

Тенденцията да бягаме от проблемите и да ги заобикаляме по всевъзможни начини се запазва. Въпросът е: възможно ли е това да продължава до безкрай? Или поне докато не останат хора в България? Защо в летния сезон, всички разсъждават като кучето, дето мислило да си построи колибка през една студена зима, но като дошло лятото си рекло: "за какво ми е колибка, нали сега е топло". Излиза, че еко активистите са най-агресивни и нетърпящи гнет от всички. Събираме се в групи, форуми, псуваме, викаме долу правителството, смърт на държавната мафията, мразим БиТиВи и останалите телевизии и.. си оставаме с това. Цялата тази негативна енергия се задържа в нас. Не се материализира, няма цел, няма посока. После се чудим защо у нас 30 годишните изглеждат като на 50. Питам се каква ли е тънката червена линия, която трябва да се пресече, за да може всичкият гняв да избухне и да се материализира в нещо реално, в нещо градивно и необратимо... 

В момента А95 се разлива за 2.64лв. за литър, А98 за 2.80, а нафтата за 2.71лв. Приятна почивка, българи!

Прометей (2012) (с гащи)

Гледал съм стотици фантастични филми, видял съм най-добрите сред тях и вече трудно може да ме впечатли филм от този жанр. Е да, ама Prometheus успя. Това е филм от онези, които едновременно харесваш (задето са оригинални и различни) и мразиш (защото са могли да ги направят много по-добри без особени усилия). Неотговорените въпроси започват още в началната сцена. Така и не става ясно дали планетата е Земя, или "Инженерът" се гътва на онази далечна луна. Не става ясно и защо го прави, нито с какво се нагълтва.

 Както всички филми, (особено научната фантастика) са изключително бъгави. Причините са, че често действието се развива в непозната за нас среда, както и огромният ресурс от учени-консултанти, които са нужни за да изглежда правдоподобно един такъв филм. Е, поне със звука на двигатели в безвъздушна среда сме свикнали всички. Е, ако пък не беше и Одисея 2001, вероятно нямаше всеки път тайно да се надявам да спазят този прост физичен закон.

  Ролите поверени на актьорите не бяха домислени. Просто някакви персонажи тичат из непознат камънак сякаш знаят къде отиват. Най-страшното за човек е непознатото. А когато отиваш на чужда планета да търсиш чужди, непознати същества, да тичаш с 200 към тях без оръжие, без да спазваш никакви правила за сигурност - това вече не го разбирам. Наистина - всички бяха наемници, а мисията - финансирана от частно лице. Но   не е нормално човек да пренебрегне най-първичното си - чувството за самосъхранение. Биолог да подава ръка на НЕПОЗНАТА, извънземна, змиевидна форма на живот да и вика "миличко"?
 При откриване на извънземен труп, биологът не проявява АБСОЛЮТНО НИКАКЪВ интерес. Геологът, който в началото крещи от кеф сякаш не се намира на извънземна планета, а гледа европейското, после изведнъж започва да пълни гащите от всичко. Роботът често проявява типично човешки черти и се държи като слуга, а не като програмирана машина.  Езиците, който Дейвид учи са отдавна мъртви и никой не знае как са звучали. Въпреки това, той ги говори! Русата кака (Чарлииз Терън) цял филм се мота почти без значима реплика или действие, което да промени нещо. Дори пилотът имаше по-ярък персонаж от нея.
 Виж Noomi е друго нещо. От скромната и лековерна археоложка за нула време се превърна в новата Сигърни Уивър! С корем като дъска за пране и желязна воля за знание и живот, оцеля за да задава въпроси и във (предполагаемата) втора част. С този филм тенденцията за доминиращ и главен женски персонаж отново се затвърждава.
 След спадащия интерес към Пришелеца и Хищника - най-вече заради изтъркания и изсмукан от пръстите сюжет, Ридли Скот и сценаристите: Jon Spaihts и Damon Lindelof са решили да пресъздадат създаването на човешката раса и паралелно с това - пръкването на Allien-ите. Тоест - предисторията на Пришелците. И точно тук спирам критиката (за малко).

 Сценарият е свеж, оригинален, а визуално филма те оставя без дъх. Наистина успяват да накарат зрителя да преживее филма. Донякъде вероятно помага и вече почти задължителното 3D. Всички специални ефекти са на високо ниво, без да бъдат използвани разточително. Сценарият на филма се променя няколко пъти от началото на филма, като по този начин през цялото време се чудиш какво по дяволите ще стане. Което е голям кеф на фона на стандартните американските филми, за които ти трябват 5-10 минути за да разгадаеш финала. Зададоха се голямо количество въпроси, на които само сценаристите знаят отговорите. Може би това е и нещото, което прави филма интересен. Малко по малко се разкриват далечни парченца от пъзел и мозъка ти се напъва да ги свърже - макар и не особено успешно. Непривично е за един филм да гледаш и сам да си измисляш какво се е случило и защо някой е постъпил някак. Обикновено това се случва в книгите, а във филмите се показва наготово.

Извод: почитателите на научна фантастика и поредицата за пришелците ще се изкефят доста на филма. Не е желателно да водите гаджета, поради 2-3 по-неприятни визуално сцени (освен ако и те не са хардкор фенки).