Има едно особено чувство, когато наближаваш стадиона. Отвън си, на открито и хем знаеш, че влизаш някъде, хем там вътре е някак си още по-открито. Следва момента, в който се изкачваш по стълбите и пред теб се открива целият стадион, готов да те засмука, сякаш иска да запълни докрай капацитета си с теб. След кратко преджобване от охраната съм вътре, но с усещането, че съм навън.
Продават оригинални тениски по 36 евро, бира по 4.28 евро в многократни чаши за по 3 евро, а скарата пуши неуморно. Да, беше изненада, но после разбрах, че мога да върна чашата срещу две от трите и евро.
Докато утолявах жаждата си, пообиколих това непознато за мен място за концерти. Стар стадион, който в младежките си години е бил колодрум - писта за скоростни състезания с колело. На стари години е обрасъл с трева, храсти и вместо седалки има изкъртени плочки. За щастие е идеален за малки средно големи концерти.
Пред сцената има Златен кръг за готовите да платят повече. От ляво на сцената е VIP зона с натруфени масички. Представям си що за хора ще идат да боцкат маслинки и пият шампанско, докато
отсреща ги обливат киловати музика. С моя нескромен концертен опит,
знах, че хардкор феновете ще са точно в центъра на обикновената зона.
Знаех също, че именно те имат силата да превърнат това събитие в необикновено
преживяване.
На сцената имаше два огромни, детски изглеждащи, пистолета с научнофантастичен вид и неясна засега, цел. Двама диджей усилено пускаха дръм енд бейс миксове на популярни парчета за да не скучаят присъстващите.
Публиката се състоеше от хора от кол и въже. Такава смесица от 40+ годишни фенове, техните порастнали деца, млади попълнения, хора, които не знаят защо са там и какво да очакват, може да има само на група с 35 годишен стаж, каквато е Дъ Продиджи.
В буквален превод: дете-чудо, но всъщност името се дължи на синтезатора Moog Prodigy, на който Лиъм е правил първите си парчета.
След два часа чакане, стана 21:00 и... нищо не се случи още цял един половин час. По едно време дойдоха две момченца в отразителни жилетки и изведоха човек от публиката, който си танцуваше.. малко по-неконтролирано. С други думи си беше пийнал.
В 21:30 изневиделица се появи Максим. Сцената се обля в червена светлина, машините за пушек забълваха дим зад гърба ми, а пред мен се изсипаха първите звуци от Omen. Умората от чакането се изпари миго, пометена от светлинно торнадо и ураган от звук. Заредиха се една след друга популярни парчета на групата. Силно редактирани, сведени до макс 2-3 минути, но изпълнени със съдържание. Личеше си, че се стараят много да са актуални и са преработили изцяло визията, осветлението и най-вече поведението на Максим.
Светлинно се доближаваха до нещо между концерт на Рамщайн и Кемикъл брадърс. Ужасно много, добре синхронизирани светлини, макети на двата пистолета на сцената, силно стилизирани образи на екраните. Сякаш се стараеха да създадат клип на живо.
Звукът беше с огромен запас от бас, но средите и високите се давеха в него. Често ми трябваха няколко секунди за да разпозная кое парче е започнало, защото грохота на баса маскираше всички останали звуци. За сметка на това, микрофона на Максим беше увеличен до дупка.
За мое щастие неистовите крясъци на Максим от миналите им концерти с Кийт Флинт (мир на праха му) ги нямаше! Максим изпяваше вокалните (или вИкалните) пасажи на всяко парче и за първи път харесах изпълненията му. Беше пълен с енергия, но и често правече кратки паузи да пита пулбиката как е, да раздаде някоя бутилка вода на първите редове и т.н. Липсата на вечно подскачащия Кийт се усещаше, възраста също оказва влияние, но Продиджи успява да се напасва според десетилетието и да държи високо ниво вече цели 35 години!
Когато дойде време за Firestarter, се чудех как ще отдадат почит към своя загинал боен другар. Двата пистолета се насочиха към двата екрана и започнаха да очертават контурите на Keith Flint. Останалото е история:
Открои се и един проблем: засиленото присъствие на визия кара хората да вадят телефоните си и да снимат. На пръв поглед няма лошо, но при минута снимане на 2 минутни парчета, това означава, че пропускаш поне половината концерт (а той си беше кратък със своите едва 80мин)!
Продиджи е сила, енергия, хаос. Както сам Максим призова: "Излейте всичко негативно от вас тук, сега, на дансинга!" Вместо това поне 30% от хората стояха като побити камъни с телефони в ръце и не трепваха. Други 30% пуристки се възмущаваха от приливите на мятащи се до тях тела. Представете си как ти се мяташ като обезумял, а до теб стои някой и не трепва. Чувстваш се сам, а този до теб, като излишен елемент. През това време хардкор феновете заформяха погота, мош питове и куп типични веселби за "пълно присъствие в момента", както би казал някой модерен гуру. Кулминацията настъпи, когато Максим повика всички луди глави в средата и направиха огромен mosh pit. Така едновременно спаси по-крехките и позволи на всички жадуващи да преживеят нещо още по-първично. Светлините почервеняха и нажежиха атмосферата още. Появиха се сини буркани и избухна Their Law! Ненависта към "техните" правила извади неподозиран заряд, който отвъртя главите на участниците. А те с усмивка се прегръщаха, след като се бяха мачкали преди броени секунди.
Изглежда и начина на забавление се е променил през годините. Както Кийт Флинт няма да се върне, така и няма смисъл да копнеем за мазета, в които сме преживявали духовно-телесни катарзиси под звуците на The Prodigy. Тези времена изиграха своята роля във формирането на поне едно поколение. Сега новото поколение може да почерпи знания от старото поколение, а старото може да си отдъхва от време на време и да се грижи за кръста си, взимайки кратка почивка колкото за едно видео.
Вечерта завърши с призивите на Максим да прескочим понеделник и да идем на работа във вторник, последвани от We Live forever (чийто клип е заснет в кв. Дружба в София), както и Comanchi
Няма коментари:
Публикуване на коментар