 |
| Снимка: http://mushmulka.blogspot.com |
Ако идете на концерт на Мара Отварачката примерно (същата имаше концерт по същото време на 2-3 преки), всички са еднакви. Еднакво облечени, гримирани, на еднаква възраст..А на метъл концертите хората са събрани като от кол и въже. Като се започне от типичния метъл с дълга рошава коса, черна тениска с черепи и непроизносимо име на група под тях, огромни ботуши правени като за разходка по лунен терен, мине се през по-леките форми - хора облечени и гримирани като за клип на Мерилин Менсън и се стигне до съвсем обикновено облечени и изглеждащи хора. Общото между всички е това, което се случва в главите им при слушането на такава музика - а именно - нагъване на мозъчната кора :)
Вратите се отвориха и мигом всички се разбързаха да влизат, за да се докопат до по-предни места. Една от възрастните разпоредителки възропта с думите "Какво е това бързане, какво е това чудо!?", цъкайки с език. Предните места бързо се напълниха, ние се настанихме в средата до пътеката, съвсем близо до контролния пулт за звука и светлините. Тогава чак заоглеждах обстановката. Оребрен таван на поне 20 метра височина и стени с неравни форми - всичко направено с цел качественото възприемане на музика. Докато чакахме началото хората припяваха заедно с Pink Floyd, което звучеше тихо от тонколоните. Лампите угаснаха, появи се някакъв младеж - Petter Carlsen с китара в ръка и започна да пее. Звука се разнесе високо над нас, необезпокояван от прегради. Нито ме впечатли музикaта, нито пеенето, но искреността на звука ме накара да настръхна. В този момент той започна нова песен и прикани публиката да пее. Получи се някаква магия и всички тихо пееха. Благодарение на акустиката това припяване се чуваше отчетливо, а тези, които не издържаха на получилата се масова емоция се разкряскаха в знак на одобрение. След това Петер опита с думи да обясни какво е усетил докато е свирил на китарата си, а цялата зала е пеела песента му, но нямаше нужда - и ние бяхме там :)
След кратка пиш/фас/бира пауза, аз все още се чудех как ще се проведе метъл концерт в зала за класическа музика, но мислите ми бързо отидоха да се срамуват в ъгъла при виковете и пляскането породени от появата на Daniel Cavanagh. Anathema започна концерта с музиката на Ennio Morricone - The Musical Pocket Watch. След началото на първата песен в пълната зала настана тишина. Всички верни фенове се опитваха да осмислят факта, че най-после пред тях на крака стоят Anathema! Е, аз понеже не съм (или по-скоро не бях) такъв фен им се чудех на акъла. Запищяха и закрещяха от кеф, когато чуха до болка познатите си песни. Десетината прожектори, обливащи групата в добре дозирана светлина и почти пълната тъмнина около тях, допринесоха много за атмосферата. Усещах музиката, звука, вибрациите на струните и гласовете, но вече няколко песни не можех да се "настроя". Парчетата се сливаха и почти нямаше паузи
между тях. Чак към третата песен "усетих" и осмислих музиката (може би ако пееше Бритни Спиърс, това щеше да стане още на втория стих). Но когато дочух позната песен
Вратите се отвориха и мигом всички се разбързаха да влизат, за да се докопат до по-предни места. Една от възрастните разпоредителки възропта с думите "Какво е това бързане, какво е това чудо!?", цъкайки с език. Предните места бързо се напълниха, ние се настанихме в средата до пътеката, съвсем близо до контролния пулт за звука и светлините. Тогава чак заоглеждах обстановката. Оребрен таван на поне 20 метра височина и стени с неравни форми - всичко направено с цел качественото възприемане на музика. Докато чакахме началото хората припяваха заедно с Pink Floyd, което звучеше тихо от тонколоните. Лампите угаснаха, появи се някакъв младеж - Petter Carlsen с китара в ръка и започна да пее. Звука се разнесе високо над нас, необезпокояван от прегради. Нито ме впечатли музикaта, нито пеенето, но искреността на звука ме накара да настръхна. В този момент той започна нова песен и прикани публиката да пее. Получи се някаква магия и всички тихо пееха. Благодарение на акустиката това припяване се чуваше отчетливо, а тези, които не издържаха на получилата се масова емоция се разкряскаха в знак на одобрение. След това Петер опита с думи да обясни какво е усетил докато е свирил на китарата си, а цялата зала е пеела песента му, но нямаше нужда - и ние бяхме там :)
След кратка пиш/фас/бира пауза, аз все още се чудех как ще се проведе метъл концерт в зала за класическа музика, но мислите ми бързо отидоха да се срамуват в ъгъла при виковете и пляскането породени от появата на Daniel Cavanagh. Anathema започна концерта с музиката на Ennio Morricone - The Musical Pocket Watch. След началото на първата песен в пълната зала настана тишина. Всички верни фенове се опитваха да осмислят факта, че най-после пред тях на крака стоят Anathema! Е, аз понеже не съм (или по-скоро не бях) такъв фен им се чудех на акъла. Запищяха и закрещяха от кеф, когато чуха до болка познатите си песни. Десетината прожектори, обливащи групата в добре дозирана светлина и почти пълната тъмнина около тях, допринесоха много за атмосферата. Усещах музиката, звука, вибрациите на струните и гласовете, но вече няколко песни не можех да се "настроя". Парчетата се сливаха и почти нямаше паузи
между тях. Чак към третата песен "усетих" и осмислих музиката (може би ако пееше Бритни Спиърс, това щеше да стане още на втория стих). Но когато дочух позната песен
нежният женски вокал стопли слуха ми и предизвика ефекта на настръхване! Напрежението започна да се натрупва от хилядата човека в залата, захвърчаха електрически искри из въздуха, вълнението у публиката и тягостната атмосфера бяха като кълбовидна мълния тегнеща над главите ни, готова да разреди заряда си всеки момент. Когато и инструментите се включиха към вокала, огромна емоционална вълна се стовари върху ни и се разплиска из ъглите на залата, сякаш стадо диви коне се
отприщи и запрепуска между нас. Чуха се неистови крясъци от по-чувствителните хора, неспособни да издържат на случващото се, необяснимо с думи, явление..
Следващите песни бяха по-бързи и твърди парчета като Hope и Release
отприщи и запрепуска между нас. Чуха се неистови крясъци от по-чувствителните хора, неспособни да издържат на случващото се, необяснимо с думи, явление..
Следващите песни бяха по-бързи и твърди парчета като Hope и Release
Заедно с музикантите заподскача и публиката, залата се разтресе, всички отдавна бяха станали на крака, седалките трепереха от разбушувалата се тълпа и, иначе класическата зала бе озарена от мощни барабани и дисторшън, комбинирани с лудо препускащи навсякъде, прожектори.
Задуха по едно време стана голям, явно беше, че залата не е предвидена за толкова загряла публика. Anathema не спряха нито за минута два часа и половина. Черпейки от енергията на публиката, я усилваха и връщаха върху ни. Към 23:30 се сбогуваха с нас, а Vincent хвърли бутилки с вода и успя да прати една чак в ложата, барабаниста раздаде няколко палки, вокалистката Lee Douglas започна да танцува, прегърната с един от музикантите, a една фенка някак си се покачи на сцената и прегърна Даниел и след него и китариста, преди охраната да успее да я свали от там.
Накрая Danny Cavanagh благодари за неописуемата емоция, която сме му дали, че сме най-шумната му публика досега и каза на микрофона едно просто "good night". Ето как станах фен на Anathema.
Задуха по едно време стана голям, явно беше, че залата не е предвидена за толкова загряла публика. Anathema не спряха нито за минута два часа и половина. Черпейки от енергията на публиката, я усилваха и връщаха върху ни. Към 23:30 се сбогуваха с нас, а Vincent хвърли бутилки с вода и успя да прати една чак в ложата, барабаниста раздаде няколко палки, вокалистката Lee Douglas започна да танцува, прегърната с един от музикантите, a една фенка някак си се покачи на сцената и прегърна Даниел и след него и китариста, преди охраната да успее да я свали от там.
Накрая Danny Cavanagh благодари за неописуемата емоция, която сме му дали, че сме най-шумната му публика досега и каза на микрофона едно просто "good night". Ето как станах фен на Anathema.