Anathema в България 2010

Някъде към 6, 6 и нещо, в тъмна София. Пред залата с гръмкото име "България" имаше стотина човека, повечето дългокоси. Пиеха, пушеха и кротко чакаха пред затворените врати. След като нагънахме по един сандвич в близкия парк, вратите вече бяха отворени и минахме с електронните си билети. Всички други имаха истински и това малко ме подразни, защото няма да мога да ги показвам на внуците си и да им се хваля къде съм бил :). Бирата се лееше, макар не като на летен концерт, пушенето вътре бе забранено, а във фоайето се беше събрала внушителна по разнородност група от метъли.

Снимка: http://mushmulka.blogspot.com

Ако идете на концерт на Мара Отварачката примерно (същата имаше концерт по същото време на 2-3 преки), всички са еднакви. Еднакво облечени, гримирани, на еднаква възраст..А на метъл концертите хората са събрани като от кол и въже. Като се започне от типичния метъл с дълга рошава коса, черна тениска с черепи и непроизносимо име на група под тях, огромни ботуши правени като за разходка по лунен терен, мине се през по-леките форми - хора облечени и гримирани като за клип на Мерилин Менсън и се стигне до съвсем обикновено облечени и изглеждащи хора. Общото между всички е това, което се случва в главите им при слушането на такава музика - а именно - нагъване на мозъчната кора :)

Вратите се отвориха и мигом всички се разбързаха да влизат, за да се докопат до по-предни места. Една от възрастните разпоредителки възропта с думите "Какво е това бързане, какво е това чудо!?", цъкайки с език. Предните места бързо се напълниха, ние се настанихме в средата до пътеката, съвсем близо до контролния пулт за звука и светлините. Тогава чак заоглеждах обстановката. Оребрен таван на поне 20 метра височина и стени с неравни форми - всичко направено с цел качественото възприемане на музика. Докато чакахме началото хората припяваха заедно с Pink Floyd, което звучеше тихо от тонколоните. Лампите угаснаха, появи се някакъв младеж - Petter Carlsen с китара в ръка и започна да пее. Звука се разнесе високо над нас, необезпокояван от прегради. Нито ме впечатли музикaта, нито пеенето, но искреността на звука ме накара да настръхна. В този момент той започна нова песен и прикани публиката да пее. Получи се някаква магия и всички тихо пееха. Благодарение на акустиката това припяване се чуваше отчетливо, а тези, които не издържаха на получилата се масова емоция се разкряскаха в знак на одобрение. След това Петер опита с думи да обясни какво е усетил докато е свирил на китарата си, а цялата зала е пеела песента му, но нямаше нужда - и ние бяхме там :)

След кратка пиш/фас/бира пауза, аз все още се чудех как ще се проведе метъл концерт в зала за класическа музика, но мислите ми бързо отидоха да се срамуват в ъгъла при виковете и пляскането породени от появата на Daniel Cavanagh. Anathema започна концерта с музиката на Ennio Morricone - The Musical Pocket Watch. След началото на първата песен в пълната зала настана тишина. Всички верни фенове се опитваха да осмислят факта, че най-после пред тях на крака стоят Anathema! Е, аз понеже не съм (или по-скоро не бях) такъв фен им се чудех на акъла. Запищяха и закрещяха от кеф, когато чуха до болка познатите си песни. Десетината прожектори, обливащи групата в добре дозирана светлина и почти пълната тъмнина около тях, допринесоха много за атмосферата. Усещах музиката, звука, вибрациите на струните и гласовете, но вече няколко песни не можех да се "настроя". Парчетата се сливаха и почти нямаше паузи
между тях. Чак към третата песен "усетих" и осмислих музиката (може би ако пееше Бритни Спиърс, това щеше да стане още на втория стих). Но когато дочух позната песен

нежният женски вокал стопли слуха ми и предизвика ефекта на настръхване! Напрежението започна да се натрупва от хилядата човека в залата, захвърчаха електрически искри из въздуха, вълнението у публиката и тягостната атмосфера бяха като кълбовидна мълния тегнеща над главите ни, готова да разреди заряда си всеки момент. Когато и инструментите се включиха към вокала, огромна емоционална вълна се стовари върху ни и се разплиска из ъглите на залата, сякаш стадо диви коне се
отприщи и запрепуска между нас. Чуха се неистови крясъци от по-чувствителните хора, неспособни да издържат на случващото се, необяснимо с думи, явление..

Следващите песни бяха по-бързи и твърди парчета като Hope и Release

Заедно с музикантите заподскача и публиката, залата се разтресе, всички отдавна бяха станали на крака, седалките трепереха от разбушувалата се тълпа и, иначе класическата зала бе озарена от мощни барабани и дисторшън, комбинирани с лудо препускащи навсякъде, прожектори.
Задуха по едно време стана голям, явно беше, че залата не е предвидена за толкова загряла публика. Anathema не спряха нито за минута два часа и половина. Черпейки от енергията на публиката, я усилваха и връщаха върху ни. Към 23:30 се сбогуваха с нас, а Vincent хвърли бутилки с вода и успя да прати една чак в ложата, барабаниста раздаде няколко палки, вокалистката Lee Douglas започна да танцува, прегърната с един от музикантите, a една фенка някак си се покачи на сцената и прегърна Даниел и след него и китариста, преди охраната да успее да я свали от там.

Накрая Danny Cavanagh благодари за неописуемата емоция, която сме му дали, че сме най-шумната му публика досега и каза на микрофона едно просто "good night". Ето как станах фен на Anathema.

Rising Appalachia Live @ Bulgaria

Две сестри-американки (при това НЕ дебели!) обикалят света и колекционират ... музика. След това забъркват събраните етно мотиви с бийтбокс, джаз, фолк, инди, рок, хип-хоп и какво ли още не.



Rising Appalachia - Scale Down

След като прочетох по-горното описание за тях, реших да прежаля 5 лева и да видя за какво иде реч.
Излязоха облечени доста странно (все пак по дрехите посрещат) с расти, татуировки, кубинки, целите в черно, едната носеше на кръста си странни кожени торбички.
След кратко встъпление и описание как ги поканили в Сандански на "рок" концерт, в който участвали 13 годишни кукли Барби и пеели популярни фолклорни песни (разбирай чалга), близки срещи от третия вид с масажист в Петрич, който не знаел грам английски, колко много и хубава ни е водата... А накрая помолиха учтиво да не се пуши докато трае концерта :) .

Зад тях беше седнал кротко някакъв момък, който си седеше на нещо, приличащо на китарен усилвател, държеше си микрофона и си мълчеше. След малко започнаха и втрещиха всички. Китара, банджо, дайре, цигулка, два прекрасни, допълващи се женски вокала и .. бийтбокса от младежа, като освен че надуваше бузи над микрофона и тупаше усърдно кутията, на която седеше.

Публиката се скупчи по-близо за следващата песен, а те изпяха още 2 свой парчета в подобен стил - кръстоска на индиански мотиви, рок, джаз. Обявиха, че ще изпеят българска народна песен но в собствен аранжимент. Когато започнаха да пеят, стана ясно, че пеят за някой си Георги, който отишъл в гората. Въздухът се изпълни с напрежение. Двата гласа след всяко повторение на куплета се повдигаха все по-високо и по високо, докато не получих т.нар. ефект на настръхване! Публиката чак закрещя от нуждата да покаже одобрението си! Само 2 гласа, а толкова емоция и атмосфера! Сестрите се стараеха да не показват колко са шашнати и запазиха самообладание. В този момент доприпка една жена, даде им "banitsa" и ги шашна още толкова.
Изпяха и St. James Infirmary на Луис Армстронг, Ain't No Sunshine на Бил Уидърс, както и още една българска народна песен за някакво малко конче (така и не разбрах добре остатъка от текста заради произношението им). Редуваха глътка уиски с глътка вода и продължиха нататък.
Към края, иначе доста културната и въздържана публика, се разтанцува на по-бързите парчета! След концерта очите на всички светеха, което беше сигурен признак че са останали доволни (а може би просто са пийнали повечко).

Групата се самоиздържа от продажба на албуми и концерти. Техен оригинален албум продаваха за 15лв, а ПИРАТСКИ, записан ЛИЧНО от тях - за 5лв.! Е ако това не са народни цени - здраве му кажи :)
Скоро ще обиколят и други градове в България, та ако чуете за тяхно изпълнение - не го пропускайте!

официалния сайт на групата е http://www.myspace.com/risingappalachia

-=Мисия Лондон=-

След тоновете hype, изсипал се от всяка телевизия, радио, сайт, най-после и аз реших да отида да проверя докъде е стигнало родното кинопроизводство. Отначало мислех, че ще съм шокиран от българската реч, но поради многото английски диалози го преживях леко. Но смотаните български диалози, насила мушнати в устите на някои от актьорите, както и секундите напрегната тишина след някоя "ключова" реплика (обикновено псувня), не можах да понеса така леко. От толкова години правим филми, и до ден днешен, фразите са като преведени от български на английски и после обратно, ама от различни преводачи.

Публиката умираше от смях след всяко "е*а си майката", "е те са си е*а майката" или "да ти е*а майката", което си е разбираемо, понеже чуждото "sh*t" и "f*ck" е дотегнало на всички, а и никога няма да носят същият тънък привкус на родната българска псувня.

Филмът беше пълен с какви ли не странни роли, дори на моменти се обърквах кой какъв е и какво търси там. Истинските актьори си тежаха на мястото, но слабите погубиха доста сцени именно поради дървеното си и неестествено поведение. Ролята на "Батката" беше напълно непонятна и излишна, както и на шофьора на лимузината или съквартирантката. А русият силикон, който стреля от Mini Cooper-а - направо погуби цели поколения от мозъчни клетки докато се опитвах да отгатна целта на ролята. Изобщо целият филм беше пълен с всякакви хаотични и несвързани събития и през няколко минути прескачаше от едно на друго - точно като в сериал. И въпреки многото случки, във филма сякаш нямаше никакво действие. Просто поредица от най-различни случки снимани на парче и подредени в последователност, която горе-долу ги напасва.

За разлика от предишните български филми, тук качеството на аудиовизуалната магия беше на ниво. Звукът беше нормален, камерата - адекватна, качеството на картината също. Досега на 90% от българските филми им куцаха и трите. Единствено музиката беше странна - в целия филм се повтаря само и единствено Charmless Man .

Като премахнем настрана комичните случки като падания, опулени физиономии, лафове и друг лек хумор, авторът е вмъкнал и много скрит такъв. Именно това е сладката страна на филма. "Сел'янска" е фамилия представяща поведението и болните амбиции на президентшата по неповторим начин. Атмосферата, далавераджийството на дребно, разхищението на държавни пари за глупости, абсолютната некомпетентност на уж високопоставените служители... всичко това е показано без никакво смекчаване. Такова, с каквото го виждаме всеки ден.

Изборът на актьори (aka Casting) е отличен в по-голямата си част.
Президентът се представи по неповторим начин - перфектен външен вид, държание, никаква следа от емоция. Ако Орлин Горанов (да той!) се кандидатира за президент - нищо чудно да спечели!

Любомир Нейков просто си беше, какъвто си е винаги - естествен. Но все ми се струва, че можеше да порасне още, но и ролята си беше такава.

Малин Кръстев, въпреки епизодичната си роля, ме убеди с лекота, че е шпионин от класа.

За Ана Пападопуло... ами тя представи поредният образ на сексапилната и млада Източно-европейка, която продава външният си вид за пари. Но последните и кадри опровергаха крадливия ни нрав... поне на кино ;)

За английската част от екипа - напълно се вписаха във филма без никакви забележки.

И макар никой да не забеляза основната сюжетна линия - а именно любовната история между Варадин и Катя (даже нямаше и целувка!) филма донесе забавление на народа. А в такива времена, това е нещото от което има най-много нужда. Основната черта на българина е показана и личи навсякъде във филма - а именно: майстори в излагането сме!

"Мисия Лондон" далеч не е шедьовър, но определено показва някаква класа и шлифованост, което си е голямо постижение за страна като България и със сигурност повдигна летвата за следващия филм. Имаше истинска рекламна кампания (съдържаща нецензурен израз и на английски и на български), прожекции на приемлива цена, качество на ниво, остава само съдържанието да се подобри в следващата стъпка нагоре :)