Kraftwerk Sofia 2018

Кой ли не е чувал за Kraftwerk? Дори да не сте чували за тях, със сигурност сте ги чували по един или друг начин. Мога спокойно да ги нарека дядовците на електронната музика. Започват края на 60-те години и началото на 70-те вече издават албуми. Далеч преди да видим дори електронен часовник, те вече създават електронна музика. И така последните петдесет години.

Температурата бе минус много, всичко скърцаше под краката ми, докато крачех, зъзнейки в снега. След не особено щателно претърсване се озовах вътре. На входа раздадоха поляризирани 3D очила.

Зала Универсиада. Такова хубаво и някак величествено име. Запознати ми споменаха, че залата е ремонтирана наскоро. Е, на мен ми изглеждаше  и миришеше като соц класна стая, само че по-голяма.

Прииждащите фенове бяха между 30 и 50 годишни. Тук-таме се мяркаха дългокоси метъли, които сякаш се криеха от прожекторите и свенливо оглеждаха останалите. Тишината беше странна, имаше цели три бара за продажба на алкохол. 

Прочутата немска точност се изложи и концерта започна с десет минути закъснение. Но тези десет минути бледнеят пред петдесетте години стаж. Завесата се отдръпна и членовете на групата излязоха, директно заемайки местата си:

Толкова директно встъпване от тишина към концептуална електронна музика от преди 50 години беше меко казано шокиращо. Всички се ослушваха и само най-върлите им фенове подсвиркваха и подвикваха окуражаващо. Бяха ми нужни поне 4-5 парчета за да "вляза в час".

Има нещо магическо в статичните чичковци или вече - дядовци, извадени като от епизод на Стар Трек. Веднъж сякаш са заели своите battle stations, друг път имам усещането, че всеки момент ще ги телепортират:

3D образите излъчвани на екрана повлияха доста и допълниха атмосферата доста. Заредиха се едно след друго познати от детството ми парчета, Das Model, Autobahn. Малко дразнеше, че текстовете бяха 90% на английски, но автентичното им звучене е твърде могъщо за да ги препъне този факт. 
Звука беше слаб, високите режеха ушите. В подбора си на озвучаваща компания изпълнител се бяха изложили. Пропускането на подгряваща група си каза думата и чак към средата на концерта успях да "превключа" и да се наслаждавам както трябва.
За първи път се заслушах в текстовете. Изненадаха ме приятно с актуалните теми. Макар да се споменаваха минималистично по 5-6 думи, влиянието им в комбинация с огромния екран и музиката беше максимално.

Изсвириха ТЕЕ - Trans Europa Express, която ме запрати толкова назад в детските ми години, че въобще не усетих кога минаха 7-8 минути дълбаещ ритъм на влак. Тогава се сетих колко много изпълнители са пили вдъхновение с шепи от нея. Справка: Planet Rock. Последва Tour De France, последван от любимата ми: Die Roboter:

Куклите се заклатушкаха зловещо под ритъма и. "Я твой слуга, я твой работник" - припяваха всички, изпаднали в странен транс. В този момент се обърнах назад и погледнах... Стотици бели очила с черни, правоъгълни стъкла, вперили поглед към мен. Нито едно от телата не помръдваше.
След още 2 парчета, едно от които познатото: Боинг-бум-чак, един по един четиримата направиха своеобразно соло с пултовете пред себе си. Един по един и напускаха сцената, сбогувайки се въздържано, по немски с публиката. Ъплоуда им се беше даунлоуднал в главите ни и се разотидохме тананикайки си TEE, докато електрическият заряд ни държеше.

Стария Offspring vs Марсианците

сн. offspring.com

Имало едно време рок фестивал за чудо и приказ. Наричали го Sofia Rocks. Е, таз годишното му издание доведе старата любов The Offspring и трепета на младите 30 Seconds to Mars. След кратка проверка за оръжие и раздаване на рекламни презервативи още от входа се сляхме с навалицата. А тя бе доста шарена. От типичните груби метъли и рокаджии с черни тениски, изографисани с адски образи, през фини девойчета, имитиращи (само визуално) хипи поколението, до хилави момченца с все-още неясна сексуалност. Не бяха рядкост и родителите, принудени от невръстните си рожби да присъстват като придружители само и само децата им да видят, а може би и да докоснат бог Джаред.

       Вече бяха минали подгряващите групи Ossy и Alcest, които, както винаги страдат от проклятието никой да не ги взима на сериозно, защото са подгряващи. Но в този бизнес това е начина все някога да те забележат феновете. Skillet бяха приети по-радушно от тълпата, а дори познах и една от песните им, което си е постижение. 

След кратката еуфория, настъпила от 3 колби немски сироп за кашлица, се огледах и видях вместо гръмкото Sofia Rocks, един скромен фест на селски стадион. Видно е, че криза има но е похвално, че все още се намират организатори. Цената от 90/110лв. хич не е малка, но и времето на концерти от по 50лв отмина отдавна. С две думи, за толкова пари, толкова музика.

       Бирата се лееше, фронт стейджа бе пълен с невръстни почитатели на 30 Seconds to Mars още от 3 след обяд. След кратка пауза се появиха Mando Diao. Въобще не ги отразих, както и не видях някой екзалтиран техен фен. Всички видимо ги приех като фоновата музика между изпълнителите. Вече се посмрачи, когато най-после дочаках The Offspring, една от бандите, формирали музикалният ми вкус. 

  Започнаха моментално с няколко бързи парчета от албума им Smash. Бях леко разочарован. В 21-ви век гледах концерт с напълно черен фон на сцената, сякаш зееше дупка и отгоре имаше 5-6 мижави прожектора, като в провинциална дискотека. Песните ми влизаха тегаво като твърд алкохол без разредител. След петата или шестата песен, започнаха наред песните от албума Americana и всичко си дойде на мястото! Всички прожекторите грейнаха, черепът с горяща коса запълни грозната празнина и публиката се раздвижи от мощния прилив на енергия от сцената. Няколко хиляди гърла ревнаха текстовете на песните им, а до нас се заформиха леки погота и наченки на mosh pit-ове. Вече разгрял, вокалистът Декстър свали тъмните си очила и очарован от жадната за Offspring публика се постара да даде всичко, на което бе способен останалият му глас. Без абсолютно никакви почивки изредиха почти всички от култовите си песни, сред които Come Out And Play, Why Don't You Get A Job?, и популярната им сред всички възрасти:  Pretty Fly.  Tака и не усетих как участието им приключи на един дъх. Въпреки обещаваните от организаторите 2 часа Офспринг, ние получихме не повече от един. Дълго викахме след тях, но така и не последва никакъв бис. Големият кеф от срещата с такава група контрастираще силно с мимолетното им появяване.

 Махнаха загражденията между фронт стейджа и масовката и всички наобиколиха свободното място около омразната постройка насред стадиона, която закриваше половината гледка. Наред бе нашумялата, предимно сред младежта, група 30 секунди до Марс. 

Масонското им лого се появи на сцената, много прецизно управляваните и отлично  синхронизирани с музиката, светлини засияха около магнетичният Джаред Лето. Размахвайки знаме със същия пирамидален символ, облечен в дълга, ефирна бяла нощница, с шарени елементи, тъмни очила и златиста украса на главата, странно приличаща на корона. Когато добавим дълга коса и брада, става очевадно, че жадно смуче от имиджа на самия Исус Христос. Дългата, до под коленете, пижамовидна одежда доста размиваше половата му идентичност. Първата половина от концерта прекара с тъмни очила, възкачен на висок подиум върху сцената, което добавяше мистичност и го правеше по-желан от феновете му. 

 През останалата част от изпълнението му носеше китара на врата си, макар почти да не докосваше струните, звук от барабани си течеше на запис, а барабаните стояха празни, защото брат му не дошъл на концерта (той е барабаниста).

 Jared Leto успяваше да тича по сцената и в същото време, без грам трепване да пее високи, плътни тонове. Всичко това убягваше на младежта, чиито лица бяха озарени от щастие и от перфектното осветление.

             В този момент се изсипаха отнякъде огромни гумени топки, които заподскачаха над главите на феновете от предните редици, а по-късно и залп от конфети завърши тоталното хипнотизиране на публиката. След това неловко прекъсна концерта, извади 2 хлапета от публиката и ги качи на сцената. Скара се на нечие гадже, че не бил скачал заедно с приятелката си, повтаряйки f*kin' през 2 думи, като едновременно успяваше да е ефирна дива, мятаща се из сцената, мръсна версия на Исус и безполово същество, което, обаче имаше доста силно влияние над жените от всяка възраст. Накрая качи много от феновете си при него на сцената и концерта приключи като юбилеен концерт на Пайнер ол старс.

Това доста добре обмислено и подготвено шоу се услади много силно на таргетираната възраст и предизвика насмешка сред по-отрасналите, които виждаха белите конци. Каквото и да говорим, Публиката остана повече от доволна от изпълнението им, което е най-важното.  А именно, да получиш това, за което си платил и което си очаквал. 

Сблъсъкът на поколенията бе очевиден и ненужен, което е голям минус за Balkan Entertainment Company, както и неспазеното им обещание за 2 часа Offspring!

Rammstein отново в България 2013!

Тил Линдеман отново в София!

Рамщайн ще размажат отново феновете си на Sofia Rocks 2013! България бе включена в турнето на немската група преди секунди. Информацията е от официалния им сайт. Остава да почакаме до 26 юли 2013г. Няма инфо на кой стадион, нито цена на билета, но в останалите страни вече има предварителни продажби на билети.

                                                              *  *  *

Има странно развитие на новината. Преди малко съдържанието на rammstein.de беше променено, като датите на България и Румъния вече липсват от програмата на турнето им. Дали сме отрязани предстои да разберем. Ето го и screeenshot на оригиналното съобщение, което цитирах:

Rammstein в България вече е под въпрос?

P.S. И затова ли ще ни връзват за румънците?

                                                            *  *  *

Ето, че има нова информация - т.е. отново е добавена горепосочената дата 26-ти юли 2013г. като концерта дата в София, България. Както бяха написали първоначално, изпълнението на Rammstein ще е част от Sofia Rocks. Чакаме ги!

Anathema в България 2010

Някъде към 6, 6 и нещо, в тъмна София. Пред залата с гръмкото име "България" имаше стотина човека, повечето дългокоси. Пиеха, пушеха и кротко чакаха пред затворените врати. След като нагънахме по един сандвич в близкия парк, вратите вече бяха отворени и минахме с електронните си билети. Всички други имаха истински и това малко ме подразни, защото няма да мога да ги показвам на внуците си и да им се хваля къде съм бил :). Бирата се лееше, макар не като на летен концерт, пушенето вътре бе забранено, а във фоайето се беше събрала внушителна по разнородност група от метъли.

Снимка: http://mushmulka.blogspot.com

Ако идете на концерт на Мара Отварачката примерно (същата имаше концерт по същото време на 2-3 преки), всички са еднакви. Еднакво облечени, гримирани, на еднаква възраст..А на метъл концертите хората са събрани като от кол и въже. Като се започне от типичния метъл с дълга рошава коса, черна тениска с черепи и непроизносимо име на група под тях, огромни ботуши правени като за разходка по лунен терен, мине се през по-леките форми - хора облечени и гримирани като за клип на Мерилин Менсън и се стигне до съвсем обикновено облечени и изглеждащи хора. Общото между всички е това, което се случва в главите им при слушането на такава музика - а именно - нагъване на мозъчната кора :)

Вратите се отвориха и мигом всички се разбързаха да влизат, за да се докопат до по-предни места. Една от възрастните разпоредителки възропта с думите "Какво е това бързане, какво е това чудо!?", цъкайки с език. Предните места бързо се напълниха, ние се настанихме в средата до пътеката, съвсем близо до контролния пулт за звука и светлините. Тогава чак заоглеждах обстановката. Оребрен таван на поне 20 метра височина и стени с неравни форми - всичко направено с цел качественото възприемане на музика. Докато чакахме началото хората припяваха заедно с Pink Floyd, което звучеше тихо от тонколоните. Лампите угаснаха, появи се някакъв младеж - Petter Carlsen с китара в ръка и започна да пее. Звука се разнесе високо над нас, необезпокояван от прегради. Нито ме впечатли музикaта, нито пеенето, но искреността на звука ме накара да настръхна. В този момент той започна нова песен и прикани публиката да пее. Получи се някаква магия и всички тихо пееха. Благодарение на акустиката това припяване се чуваше отчетливо, а тези, които не издържаха на получилата се масова емоция се разкряскаха в знак на одобрение. След това Петер опита с думи да обясни какво е усетил докато е свирил на китарата си, а цялата зала е пеела песента му, но нямаше нужда - и ние бяхме там :)

След кратка пиш/фас/бира пауза, аз все още се чудех как ще се проведе метъл концерт в зала за класическа музика, но мислите ми бързо отидоха да се срамуват в ъгъла при виковете и пляскането породени от появата на Daniel Cavanagh. Anathema започна концерта с музиката на Ennio Morricone - The Musical Pocket Watch. След началото на първата песен в пълната зала настана тишина. Всички верни фенове се опитваха да осмислят факта, че най-после пред тях на крака стоят Anathema! Е, аз понеже не съм (или по-скоро не бях) такъв фен им се чудех на акъла. Запищяха и закрещяха от кеф, когато чуха до болка познатите си песни. Десетината прожектори, обливащи групата в добре дозирана светлина и почти пълната тъмнина около тях, допринесоха много за атмосферата. Усещах музиката, звука, вибрациите на струните и гласовете, но вече няколко песни не можех да се "настроя". Парчетата се сливаха и почти нямаше паузи
между тях. Чак към третата песен "усетих" и осмислих музиката (може би ако пееше Бритни Спиърс, това щеше да стане още на втория стих). Но когато дочух позната песен

нежният женски вокал стопли слуха ми и предизвика ефекта на настръхване! Напрежението започна да се натрупва от хилядата човека в залата, захвърчаха електрически искри из въздуха, вълнението у публиката и тягостната атмосфера бяха като кълбовидна мълния тегнеща над главите ни, готова да разреди заряда си всеки момент. Когато и инструментите се включиха към вокала, огромна емоционална вълна се стовари върху ни и се разплиска из ъглите на залата, сякаш стадо диви коне се
отприщи и запрепуска между нас. Чуха се неистови крясъци от по-чувствителните хора, неспособни да издържат на случващото се, необяснимо с думи, явление..

Следващите песни бяха по-бързи и твърди парчета като Hope и Release

Заедно с музикантите заподскача и публиката, залата се разтресе, всички отдавна бяха станали на крака, седалките трепереха от разбушувалата се тълпа и, иначе класическата зала бе озарена от мощни барабани и дисторшън, комбинирани с лудо препускащи навсякъде, прожектори.
Задуха по едно време стана голям, явно беше, че залата не е предвидена за толкова загряла публика. Anathema не спряха нито за минута два часа и половина. Черпейки от енергията на публиката, я усилваха и връщаха върху ни. Към 23:30 се сбогуваха с нас, а Vincent хвърли бутилки с вода и успя да прати една чак в ложата, барабаниста раздаде няколко палки, вокалистката Lee Douglas започна да танцува, прегърната с един от музикантите, a една фенка някак си се покачи на сцената и прегърна Даниел и след него и китариста, преди охраната да успее да я свали от там.

Накрая Danny Cavanagh благодари за неописуемата емоция, която сме му дали, че сме най-шумната му публика досега и каза на микрофона едно просто "good night". Ето как станах фен на Anathema.